Лични проекти

СРАМ

Знаете ли, че най-тежките битки се водят не навън, а вътре в нас?
Живеем в свят, в който външният вид често определя стойността ни.

Свят, в който отражението в огледалото се превръща в наш най-голям съдник. Гоним нереални стандарти, сравняваме се с измислени образи и забравяме най-важното – тялото е просто обвивка.

Истинската ни същност не се измерва в килограми, перфектни черти или безупречна кожа. Истинската ни същност е в начина, по който обичаме, смеем се, мечтаем. В топлината на гласа ни, в силата на духа ни, в светлината, която носим.

Но днес повече от всякога тази светлина угасва. 21-ви век е векът на депресиите, а статистиката е шокираща. В България все още е срамно да се говори за това, но проблемът става все по-сериозен, особено при подрастващите.

Бомбардировката от идеализирани образи в социалните мрежи засилва усещането, че не сме достатъчни. А с това идват срамът, тревожността, самоизолацията.

Представете си свят, в който не външността, а душата е първото, което виждаме в човека срещу нас. Свят, в който различието не се коригира, а се празнува.

Време е да свалим филтрите – не само от снимките, но и от съзнанието си. Да спрем да търсим одобрение и да започнем да търсим себе си. И когато се намерим, да се приемем и обикнем! Защото никой стандарт не може да измери нашата истинска стойност.

Tежестта на душата

Под тежестта на тялото често се крие душа, толкова лека, че би се разпаднала от един жест на грубост. Толкова ранима, че е избрала да се скрие зад плътта, защото светът ѝ е доказал, че мекотата не оцелява лесно. Това тяло – обемно, забележимо, неудобно за чуждите очи – не е просто отражение в огледалото. То е броня. За всяка дума, която е наранила. За всеки поглед, който е осъдил. За всяко „Щеше да си толкова красива, ако…“ За всяко „Защо просто не спреш да ядеш?“ Но никой не пита какво се крие вътре. Никой не пита „От какво боли?“ Никой не се вглежда в крехката душа, която иска само едно – да бъде видяна. Не за килограмите. Не за формата. А за човека зад тях. Тази душа не тежи. Тя е ефирна, нежна, пълна с любов, която не смее да подари. Защото години наред е вярвала, че първо трябва да стане „достатъчно малка“, за да бъде обичана. Но истината е друга. Тя винаги е била достатъчна. Тя винаги е заслужавала да бъде приета. Тя винаги е заслужавала да бъде обичана.

ДУША